"Вторият пол" е изследване на участта на жената

Текстът е препубликуван от Артакция.

Ето какво пише на корицата на българското издание на "Вторият пол" - фундаменталният философски труд на френската писателка и феминистка Симон дьо Бовоар (1908-1986, автор на шест романа, сред които "Кръвта на другите", "Мандарините", "Сломената жена", "Недоразумение в Москва", както и на есета и философски трудове):

"Жената не се ражда жена, а става такава" е прочутата формула, която поставя началото на джендър изследванията в социалните науки".

А това повдига въпроса: що е то джендър (и има ли той почва у нас).

Веднага отговарям: джендър е чисто и просто род. Но понеже на български род е или граматическа категория, или разширено семейство, ще го нарека родова идентичност. Впрочем да караме поред.

В началото бе полът. Той е вроден и бива два вида: мъжки и женски. Такъв притежават почти 100% от човешките индивиди. (Полът може да бъде хирургически променен, ако индивидът не е доволен от него - казвам го без ирония.) Съществува и пренебрежимо количество хермафродити - те притежават белезите и на двата пола и се смятат за анатомически отклонения.

Следва половата или сексуалната идентичност, също вродена. Тук също имаме два основни вида: хетеросексуални - по груби изчисления към 90%, и хомосексуални - към, да кажем, 7-8%. Останалите 2-3 са за неопределен до днес брой разнообразни идентичности: би, транс, пан, интер, цис, крос и пр., някои от които също са или хетеро, или хомо.

Сега идва ред на родовата идентичност, и тя предимно мъжка и женска, единствената, която не е вродена, а се изгражда - от семейството, училището, обществото. Спомнете си "Козият рог" (хм). Бащата възпитаваше дъщеря си като момче - учеше я да язди, да се бие, да се облича като мъж и т.н. Тоест изграждаше у нея мъжка родова идентичност. Която не попречи на девойката да се влюби в младеж, тоест с нищо не промени и не можеше да промени нито сексуалната й идентичност - хетеросексуална, нито пола й - женски.

Тоест джендърът, родовата идентичност, не е заплаха за нищо и за никого - не може да ти промени пола, не е трети пол и т. н. - и ако в училищата изобщо вилнеят зловещи джендър активисти, онези, дето пращат децата на лошите родители в Норвегия или ги карат да рисуват полови органи, то това, на което те всъщност биха учили децата, е, най-опростено казано, че няма лошо момчетата да плачат и да мият чинии, че момичетата може да карат самолети и да заседават в парламента (това се нарича разграждане на стереотипите), че половете са равни и дължат един на друг уважение. И че - моля, забележете, стигаме до Истанбулската конвенция - силата не трябва да се изражда в насилие. От какво се боят нейните противници, аз лично така и не разбрах.

Ох, разбрах, от погазването на традиционните ценности - няма първи родител и втори родител, има само "папа и мама"! От травеститите, които завземат женските тоалетни! От мъжете с променен пол, които печелят спортни състезания! И разбира се, о ужас! От признаването на еднополовите бракове!, узаконени впрочем в 18 от най-цивилизованите страни в света.

Няма да оспорвам всичко това. Няма смисъл. Поради което се връщам към Симон дьо Бовоар. И към текста на четвърта корица на книгата.

"Вторият пол" е изключително обстойно и съдържателно изследване на участта на жената от най-далечни времена до модерната епоха, казва се там. Книгата разглежда женската съдба от гледна точка на биологията, на психоанализата, на историческия материализъм и на екзистенциализма, проследява историята и митовете около "женския въпрос", преди да премине към формирането на женската родова идентичност Анализът на обстоятелствата в живота на жената - от детството, през зрелостта, до старостта - доказва същността й на социален конструкт, а не единствено на биологически обусловено същество.

Ето откъс от първа глава на частта "Формиране", в която е добре показано как се създава родовата идентичност и на момичето, и на момчето още в детска възраст.

ДЕТСТВО

Жената не се ражда жена, а става такава. Никаква биологическа, психическа, икономическа съдба не стои в основата на образа, въплътен по волята на обществото в човешката самка.

Доколкото съществува само за себе си, детето не би могло да схваща себе си като полово диференцирано. При момчетата и при момичетата тялото е най-напред излъчване на субективност, инструмент за разбирането на света - те възприемат света не посредством половите си органи, а е помощта на очите, ръцете.

Вторият полС код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпкаКупете

Драмата на раждането, на отбиването се развива по един и същи начин при кърмачетата от двата пола; те имат едни и същи интереси и едни и същи удоволствия; сученето е първият източник на най-приятните им усещания; по-късно те преминават през анална фаза, когато извличат най-голямо удовлетворение от своите отделителни функции, които са еднакви при двата пола; гениталното им развитие е аналогично - те изследват тялото си с еднакво любопитство и с еднакво безразличие; извличат едно и също несигурно удоволствие от клитора и от пениса; когато чувствеността им започва да се обективира, тя се насочва към майката: нежната, гладка, еластична женска плът предизвиква желания и тези желания са хватателни - както момчето, така и момичето целува агресивно майка си, опипва я, гали я; те изпитват еднаква ревност, ако се роди ново дете, проявяват я чрез еднакво поведение: гняв, мръщене, смущения при уриниране; прибягват до еднакво кокетство, за да получат любовта на възрастните.

До дванайсетгодишната си възраст момиченцето е също толкова силно, колкото и нейните братя, проявява същите умствени способности; няма нито една област, в която да му е забранено да си съперничи с тях. Ако доста преди пубертета и понякога дори още през ранното си детство то ни се струва вече полово диференцирано, то не е поради това, че някакви тайнствени инстинкти го обричат на пасивността, кокетството, майчинството.То е, защото намесата на другите в живота му е почти изначална и защото още от първите години неговото призвание му е властно налагано...

Когато детето пораства, то се бори по два начина срещу изначалното изоставяне - отбиването. Опитва се да отрече разделянето: сгушва се в ръцете на майка си, търси нейната жива топлина, изисква нейните милувки. И в същото време се опитва да се утвърди чрез одобрението на другите. Възрастните му изглеждат богове: те имат властта да му даряват съществуването. То изпитва върху себе си магията на погледа, който го преобразява ту в прелестно малко ангелче, ту в чудовище. Тези два начина на самозащита не се изключват взаимно, напротив, допълват се и взаимно се проникват. Когато опитът за съблазняване е успешен, детето се самоутвърждава в получените целувки и ласки.

Детето познава една и съща щастлива пасивност в утробата на своята майка и под нейния благосклонен поглед. През първите три-четири години няма разлика между поведението на момичетата и поведението на момчетата; всички те се опитват да продължат щастливото състояние, предшествало отбиването. И при едните, и при другите срещаме поведение, което цели да очарова и да привлече вниманието: момчетата, също колкото и техните сестри, искат да се харесват, да предизвикват усмивки, да им се любуват.

Съблазняването, зрелищната проява са по-сложен, не толкова лесен стадий, колкото е отпускането в майчината прегръдка. Магията на погледа на възрастния е капризна; детето иска да бъде невидимо, родителите му влизат в играта, те го търсят опипом, смеят се, а след това внезапно заявяват: "Досаждаш ни, въобще не си невидим".

Някакво изречение на детето ги е забавлявало и то го повтаря, но този път те свиват рамене. И в този толкова несигурен свят, непредвидим като света на Кафка, човек се препъва на всяка крачка. Затова толкова много деца се страхуват да пораснат; те се отчайват, ако родителите им престанат да ги слагат на коленете си, да ги допускат в леглото си - чрез физическата фрустрация те изпитват все по-жестоко онова изоставяне, което всяко човешко същество осъзнава винаги единствено с тревожност. В това отношение малките момичета са привилегировани.

Едно второ отбиване, не толкова брутално, по-бавно от първото, отнема майчиното тяло от прегръдките на детето;но целувките и ласките са отказвани постепенно преди всичко на момчетата; момиченцето продължава да бъде милвано, разрешава му се да живее в полите на майка си, бащата го взема на коленете си и си играе с косите му; обличат го в нежни като целувка дрехи, отнасят се със снизхождение към сълзите и капризите му, решат му грижливо косите, забавляват се на физиономиите и на кокетството му; плътски контакти и съучастнически погледи го защитават от тревожността и самотата. Напротив, на малкото момче дори кокетството е забранено; неговите старания да очарова, неговите преструвки дразнят. "Мъжът не си проси целувки Мъжът не се гледа в огледалото... Мъжът не плаче" - му казват. Искат то да бъде "малък мъж"; само освобождавайки се от възрастните, то ще постигне тяхното одобрение. То ще се харесва, без да изглежда, че се старае да се харесва.

Много момчета, уплашени от тежката независимост, на която са осъдени, пожелават по-скоро да бъдат момичета; отначало са ги обличали като тях и те често със сълзи на очи са изоставили роклята заради панталона, позволявали са да режат косите им. Някои от тях упорито избират женствеността.

И все пак, ако момчето най-напред изглежда като че ли по-малко облагодетелствано от своите сестри, то е, защото за него се кроят много по-големи планове. Изпълнението на изискванията, на които е подложено то, налагат незабавна оценка. ... Момчето е убеждавано, че тъкмо поради превъзходството му над момичетата от него се изисква повече; за да го насърчават в трудния му път, му внушават гордост от неговата мъжественост;това абстрактно понятие придобива конкретен образ, като се въплъщава в пениса; момчето не изпитва спонтанна гордост от малкия си безгрижен полов орган, то я заема от отношението на околните.

Майки и кърмачки продължават традицията, отъждествяваща пениса с представата за мъж; дали от благодарност за любовта или от смирение, или защото изпитват чувство за превъзходство пред безпомощното кърмаче, те се отнасят към детския пенис с особена благосклонност.

Рабле ни разказва за игрите и за приказките на кърмачките на Гаргантюа; историята е запомнила изразите на кърмачките на Луи Тринайсети. Дори не чак толкова безсрамните жени назовават с приятелски имена половия орган на малкото момче, говорят за него като за малък човек, който е едновременно самото момче и различен от него; превръщат го, както вече споменахме, "в alter ego, което обикновено е по-хитро, по-умно и по-находчиво от индивида". От анатомична гледна точка пенисът е напълно способен да изпълнява тази роля; отделен от тялото, той се явява като малка природна играчка, нещо като кукла. Така че детето ще бъде оценявано чрез оценката на своя двойник. ..

Участта на момичето е съвсем различна. Майки и кърмачки не се отнасят към гениталиите му нито с благоговение, нито с нежност; те не привличат неговото внимание към този таен орган, от който е видна само обвивката и който не може да се улови; в известен смисъл момичето не притежава полов орган. То не чувства тази липса като недостатък; за него тялото му е очевидно цялостно; но в сравнение с момчето то се оказва различно ситуирано в света; и множество фактори могат да превърнат тази разлика в малоценност.

А ето и още един откъс, в който Симон дьо Бовоар, след като обстойно разглежда женската съдба отвсякъде и от всякаква гледна точка, след като се спира също така подробно на вековния сблъсък мъж-жена, се взира в далечното бъдеще (да не забравяме, че книгата излиза през 1946 г.) и си представя какво би било ако. Ако мъжката и женската родова идентичност не се противопоставят една на друга, ако семейството, училището, обществото създават у жените и мъжете нагласа, която им позволява да живеят в хармония.

Лесно е да си представим свят, в който мъжете и жените са равни жените, възпитани и образовани точно като мъжете, работят при едни и същи условия с тях (фактът, че някои прекалено тежки професии са забранени за жените, не противоречи на този проект. Въпросът е между жените и мъжете да няма никаква полова или кастова бариера) и получават еднакво възнаграждение; еротичната свобода е приета от нравите, но сексуалният акт вече не се разглежда като "услуга", която се заплаща; жената е длъжна да си осигури друг начин на прехрана; бракът се основава на свободното обвързване, което и двамата съпрузи могат да отхвърлят, щом пожелаят; майчинството е свободно, тоест контролът над раждаемостта, както и абортът са разрешени. За сметка на това на всички майки с деца са дадени абсолютно еднакви права, независимо дали са омъжени или не; отпуските по бременност са заплащани от общността, която поема отглеждането на децата - това не означава, че децата са отнемани от родителите им, а че не са изоставяни само на техните грижи.

Достатъчно ли е обаче да бъдат променени законите, институциите, нравите, общественото мнение и целият социален контекст, за да могат мъжете и жените действително да се превърнат в себеподобни? "Жените винаги ще си останат жени", заявяват скептиците, а ясновидците вещаят, че отхвърляйки своята женственост, жените няма да успеят да се превърнат в мъже, а ще станат чудовища. Ако се съгласим с това, значи да приемем, че съвременната жена е творение на природата; трябва още веднъж да подчертаем, че в човешката общност нищо не е естествено, и че, между другото, жената е продукт, създаден от цивилизацията; в нейната съдба са се намесили от самото начало; ако го бяха направили по друг начин, резултатът щеше да е съвсем различен. Жената не е определена нито от своите хормони, нито от някакви тайнствени инстинкти, а от начина, по който чуждите съзнания са ѝ внушили да се отнася към себе си и към света. Пропастта, която отделя девойката от юношата, е била умишлено издълбана още в ранните им детски години; впоследствие жената не би могла да бъде друга, освен такава, каквато е била направена, и тя винаги ще влачи след себе си това минало. Като се имат предвид тези факти, става пределно ясно, че съдбата на жената не е фиксирана веднъж завинаги. Разбира се, не трябва да смятаме, че е достатъчно да се промени икономическото ѝ положение, за да се промени и тя самата - този фактор е бил и продължава да бъде от първостепенно значение за нейното развитие, но докато не е довел до онези морални, социални, културни и други последици, които оповестява и изисква, новата жена няма да се появи. В настоящия момент те не са факт никъде по света. Но ако си представим общество, в което равенството на половете е действително осъществено, то това равенство ще се утвърждава отново във всеки индивид

Жената не е жертва на каквато и да било тайнствена фаталност; онези специфични особености, която я определят, извличат значението си от смисъла, който им се придава; те биха могли да бъдат преодолени, ако започнем да гледаме на тях под нов ъгъл Фактът, че си човешко същество, е безкрайно по-важен от всички индивидуални особености на човешките същества; превъзходството никога не е дадено веднъж завинаги - "добродетелта", както я наричаха Древните, се определя на равнището на "онова, което зависи от нас". И при двата пола се разиграват едни и същи драми на духа и тялото, на крайното и трансцендентното; и двата пола са зависими от времето, и над двата дебне смъртта, и двата имат еднаква нужда един от друг и могат да извлекат от своята свобода една и съща слава.

Ако можеха да вкусят от нея, нямаше да изпитват изкушението да си оспорват някакви измамни привилегии; тогава между тях би могло да се зароди братство.

Човекът трябва да направи така, че в света, който му е даден, да възтържествува царството на свободата; за да се постигне тази върховна победа, е необходимо също, издигайки се над естествените си различия, мъжете и жените да утвърдят недвусмислено своето братство.