Голямата любов на малкото псиронче

МАРИЯ КОНСТАНТИНОВА, NEWS.BG, в предизвикателството на Българската асоциация на спортните журналисти "Моят любим спортен момент".

Нямам ясен спомен кога се е родила любовта ми към баскетбола, защото той сякаш винаги е бил част от живота ми. Сигурно звучи като поредното изтъркано клише, но е самата истина. Била съм толкова малка, когато за първи път съм се докоснала до оранжевата топка, че не мога да кажа кога точно е било това. Спомням си само, че израснах по баскетболните зали. Баща ми беше човекът, който запали искрата в мен. 23 години беше баскетболен рефер, като кариерата му премина в България и Словакия. На мачовете си винаги ме водеше със себе си. Беше време, в което съдиите получаваха нарядите си по пощата. С нетърпение очаквах той да получи своя, за да науча къде ще отидем този път. Хубавото беше, че мачовете бяха събота или неделя и това не пречеше на училището. Пътувах с него из цяла България. И всеки път беше още по-вълнуващо. Имаше правило, според което реферите трябваше да бъдат в залата поне половин час преди срещата. Обожавах този момент. Бяхме там преди всички останали. Баща ми ме развеждаше из залата, запознаваше ме с треньорите, другите съдии и като всяко малко дете се чувствах специална. Сядах на първия ред и гледах в захлас. В началото нищо не разбирах. Всички жестове на съдиите ми бяха толкова непонятни, но пак гледах с интерес. В случай, че някоя седмица баща ми нямаше наряд, ходехме да гледаме баскетбол и ми обясняваше всяка ситуация и съдийско отсъждане. Така малко по малко навлизах в същината на играта и случващото се на игрището ми се изясняваше.

Той много искаше да стана баскетболистка. Започнах да тренирам, когато бях втори клас, но не след дълго разбрах, че не ми се отдава. Не успях да сбъдна мечтата му, но днес като журналист имам привилегията да пиша за любимия си спорт и се надявам, когато вижда името ми под някоя статия, да се гордее с това.

И след дългото въведение защо обичам баскетбола е време да ви разкажа за онези спомени, които са оставили най-траен отпечатък в мен.

"Балкан 2000" - моята първа баскетболна любов. И тук отново баща ми заема водеща роля. По това време той и неговият колега Георги Велчев, бяха треньори на ботевградския тим, а аз малкото им талисманче. Направиха ми същия екип като на момчетата. Фирмата, която тогава им шиеше екипите, се казваше "Псирон", а на мен казваха "малкото псиронче". Бях неразделна част от отбора.

По време на домакинските срещи при представянето на тима излизах ръка за ръка с капитана на отбора. Нямаше по-щастливо дете от мен. След многото мачове "Балкан 2000" се пребори за финал. Залата се пръскаше по шевовете, нямаше къде игла да пуснеш. И магията се случи. Станахме шампиони. Трудно мога да опиша как се чувствах тогава, но помня, че купата беше в ръцете ми и вече знаех, че когато искаш нещо силно и вярваш в него, то се сбъдва.

Същото нещо почувствах и на 29 май 2019 г. Дата, която едва ли ще забравя. Беше мач за титлата между отборите на "Балкан" и "Левски Лукойл". Настръхнах още преди началото на срещата, близо 4000 души в Арена "Ботевград" скандираха с всичка сила "Балканци, юнаци". Нищо не беше сигурно, играеше се до три победи от пет мача. "Балкан" водеше с 2:1 в серията. Но за всички ботевградчани това беше денят на истината. Те бяха сигурни в победата.

Имах тежък работен ден, но направих и невъзможното да бъде навреме в залата. Нямаше да си простя, ако бях пропуснала този мач. По традиция бях там заедно със семейството ми. Имаше призив всички фенове на "Балкан" да облечат по нещо зелено. И аз не пропуснах да го направя. Баща ми ми беше подарил тениска на отбора с моето име. Бях сигурна, че ще ми е на късмет. Той също беше убеден, че в този ден ще затворим серията и ще грабнем титлата. На полувремето си направихме снимка, а той написа под нея "След малко шампиони...". И думите му се превърнаха в реалност. След още 20 минути борбена игра, "Балкан" попари надеждите на "Левски" за пети мач и триумфира у дома при финалното 90:75.

Едва ли имаше публика, която да е мечтала повече за тази титла. Едва ли имаше отбор, който да се е борил така безпощадно. Заслужена, изстрадана и дълго чакана - цели 30 години. Балканци бяха на върха заедно с още хиляди "зелени" сърца.

Много пъти са ме питали какво е да гледаш мач на "Балкан". Мога да отговоря само с една дума - привилегия. Това усещане не се описва с думи, то трябва да се изживее!

Не знам дали бих могла да бъда по-ясна - аз милея за всеки сантиметър от баскетболното игрище и това никой не ще го промени. Благодаря на виновника (баща ми), че ми предаде тази любов!

Някъде бях чела - "децата се учат да се усмихват от родителите си". Така е и в спорта, нужен им е пример. Водете ги по-често в залата и не забравяйте - спортът е най-добрият начин децата да пораснат!