#СамиЗаедно: Следобедът на света (наместо дневник)

Пандемията от COVID-19 отмени тазгодишното издание на традиционния семинар по творческо писане, който фондация "Елизабет Костова" организира вече повече от десетилетие в Созопол. Фондацията го замести с нов проект - инициативата #СамиЗаедно, в рамките на която покани писатели от пет континента да погледнат през прозорците на своите кабинети, буквално и метафорично, и да споделят литературното си въображение. Поредицата започна през март и ще завърши в края на май.

"Дневник" препечатва някои от текстовете, написани от български автори в усамотението на домовете им. Снимката от всеки писателски прозорец служи като вход към предоставеното литературно произведение.

Странно, винаги когато пиша тези бележки, е следобед. Сякаш целият ден се е разтегнал в един безкраен следобед. Сигурно защото ставам късно. Следобедът на света е. Преди да е паднала вечерта, като в онова стихотворение на Салваторе Куазимодо.

В началото слагах дати, после спрях. Вече няма особено значение кой ден е. Календарите са сред първите, които фалират. Неделята на света е. Различна от някогашните недели.

Времето. Ето нещо, с което трябва да се справяме в тази ситуация. Какво да правим с цялото време на света. Довчера това беше най-дефицитната стока. Днес се търкаля навсякъде около нас. Онова, за което мечтаехме - малко повече време за самите себе си, сега се е случило с жестоко изобилие, връхлетяло е отгоре ни, стаите са препълнени с него. Огромно количество време, разположено върху свръхограничено пространство. Ще трябва да живеем не просто с най-близките си, но и със самите себе си. Последното понякога е непоносимо.

Вчера, или оня ден, може би оня ден, се случи събитие от извънреден порядък. За ситуация, при която нищо не се случва в собствената ти стая, всичко е от извънреден порядък. На балкона падна птица. Чух тупването. Захвърлих тефтера. Птицата, доста едър дрозд, лежеше по гръб с изпънати крака, главата му обърната към нас и до нея - малко петно гъста лилава кръв. Падането на мъртви птици от небето открай време е в реда на апокалиптичните знаци. Така е писано. В този момент навън започна да прехвърча лек сняг. Още един знак, отбеляза параноичният ми двойник. Стоях и гледах малко вцепенено. Сетих се веднага, разбира се, за мъртвия плъх в началото на "Чумата" от Камю. Поне във филма, имаше същата локва кръв. Сега, докато преписвам бележките от тефтера, си давам сметка колко цялото ми "практическо" знание е всъщност фикционално, дошло от книги и филми, което ме прави не твърде в час. Ще трябва да я прибера в някаква кутия и да я изхвърля, но още събирам сили.

И пак е следобед. Сутрините напълно са изчезнали. Все повече слушам радио.

Може би радиото е новата стара медия, идеална за извънредни времена. И без това се превръщаме все повече в гласове.

Превключих на Метрополитън, откъдето излъчват дебюта на Нетребко в "Макбет". Но това беше нервно, неконцентрирано слушане. През няколко минути си проверявах мейла и после данните на Worldometer.

Германия прескочи 100 000. Брой заболели.

После слушах речта на кралицата, харесах зеленото на роклята й, позата, интонацията, снимката от 1940 и това, че разказа тази история.

Светът от вчера.

Вече е късно след полунощ.

What a busy day - както свършваха уроците в някогашните учебници по английски.

Днес в България е Цветница, а в Берлин е Великден. На изток Христос влиза в града, на запад вече възкръсва. Правене на козунак за първи път. Първи скайп козунак. Групата - Петя от Пренцлауерберг, Милена от Мите и ние от Груневалд покрайнините. Само Милена знае как се прави и тя движи всичко. Приготвяме брашното, млякото, маята. Как се меси тесто по скайп? В един момент ти идва да си поискаш я яйце, я малко масло от другите през монитора. Месенето си е здрав физически труд всъщност, почват да те болят китките, редуваме се. Така добре ли е - питаме и навираме тестото в монитора. Я го пусни отвисоко на масата, да видя. Ааа, малко е твърдо, сложи още масло. Дъщеря ми, на 13, е основният майстор всъщност. Аз се опитвам да си спомня как точно замесваше баба ми. Как го слагаше да втаса, завито като бебе с някакви стари дрехи, прекръстваше го и си дърпаше ухото, произвеждайки странен звук с език. Припомних си всичко. Но както казват по нашия край: ако ставаше само с гледане, кучето щеше да е най-големият касапин.

ВремеубежищеС код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпкаКупете

Изключихме скайпа, докато втасва тестото и се включихме пак от трите кухни, като трябваше да печем. Беше бухнало и почти излязло от тавата, чудото на маята действаше. Сложихме във фурната и седнахме на приказка. Изведнъж ми се припи вишновка или някакъв такъв бабешки ликьор. Нямах, разбира се. В предвидените за печене 30 минути си правехме конушмак (каква хубава бабина дума) през прозорчето на монитора. Всеки от своята кухня. Като едно време. Кухните са истинските български дневни. Най-хубавите стаи за приказка. Ух, как хубаво замириса, каза Петя, усетихте ли? Все едно миризмите можеха да се пренесат по скайп. Но факт, наистина миришеше хубаво. И както става в такива случаи, за малко да изпуснем козунаците, втурнахме се към печките, всеки от трите козунака имаше вече хубава кафява коричка. Ама колко кафява? Дали не иска още малко? Като карамел ли е, или по-тъмно? Тук вече езикът е важен с всички нюанси. Печенето на козунак по скайп е и филологически акт.

Април, Берлин