Как намесата на правителствата поражда депресии?

Въпреки че е болезнено, решението на икономическата рецесия от 2020 г. е просто - да покажем проблемите си, да оставим цените да се коригират и да насочим капитала към продуктивна употреба, пише икономистът Роб Прайс. Колкото по-бързо се коригират, толкова по-кратка ще е рецесията и толкова по-бързо ще създадем устойчива икономически основа за бъдещия просперитет.

Този подход е пълна противоположност на днешните интервенционистка и инфлационистка политики. Книгата America"s Great Depression на Мъри Ротбард илюстрира безумието на правителствената намеса през 30-те години и последвалото икономическо бедствие. Приликите с днешния свят са недвусмислени. Време е или да преосмислим интервенционизма, или да се подготвим рецесията да се превърне в депресия.

"Бурните 20-те години" в началото на срива на фондовия пазар от 1929 г., с който започна Голямата депресия, се характеризират с множество фактори, които се наблюдават и през последното десетилетие. Сред тях са:

• Индексът на потребителските цени подтикна Федералния резерв към парична инфлация. Паричното предлагане в САЩ нараства приблизително с 60 процента между 1921 и 1929 г. и с изумителните 145% между 2009 и 2019 г. Икономистите обаче се фокусираха върху потребителските цени, без да оценяват по-широката инфлация, особено в цените на активите.
• Паричната инфлация доведе до изстрелване на акциите - S&P500 нарасна със 700% между 1921 и 1929 г. и с 480% между 2009 г. и 2019 г.
• Водещите централни банки проявиха силни политически пристрастия и бяха прекалено уверени в способността си да управляват паричните дисбаланси.

Губернаторът на Bank of England между 1920 и 1944 г. Монтагу Норман се опита да запази позицията на Лондон на главен световен финансов център, кредитирайки затруднени европейски държави в замяна на политическо влияние, без правилно да оцени риска от тези заеми. Той върна на Великобритания златния стандарт, но не успя да преоцени британската лира след значителната инфлация от Първата световна война, което ощети обезпечената в злато валута.

Пазарът наложи дисциплина на желанието на Обединеното кралство да дефлира цените или да преоцени валутата си спрямо благородния метал като изтегли златото. Норман убеди губернатора на Федералния резерв Бенджамин Стронг да надуе паричната политика на САЩ, за да предотврати бъдещото изтегляне на злато от Европа към САЩ. Този координиран и политически подход има забележителна прилика с координацията между Bank of England, Европейската централна банка, Bank of Japan и Федералния резерв през последното десетилетие.

Стандартната история на Голямата депресия е, че президентът Хувър влошава депресията, тъй като е икономически нерешителен, а Рузвелт започва да решава проблемите след встъпването си в длъжност през 1933 г. с фискалната и паричната експанзия на "Новия курс". Ротбард показва, че "Новият курс" започва още по време на Хувър чрез мащабна намеса на правителството, очевидно опровергавайки популярния разказ.

Логиката на Хувър е, че Америка е по-продуктивна от останалите страни поради високите си заплати, вместо да идентифицира превъзходната производителност на Америка като причина за по-високите реални заплати. Тази грешка води до многобройни интервенционистки политики - увеличаване на заплатите, кредитите и цените, подпомагане на слабите фирми и банки, увеличаване на правителствените разходи, на програмите за обществена работа, разхлабване на законите за фалит, увеличаване на данъците и митата и ограничаване на имиграцията.

Днес федералното правителство също вече ограничи имиграцията, повиши митата, разшири политиките си и изкриви икономиката чрез подкрепа на слабите фирми в хода на настоящата криза.

Интервенционистите не разбират, че периодите на икономическа експанзия, предизвикани от парична инфлация, като този от 1920-те и 2010-те, изкривяват структурата на производството, заблуждават домакинствата и бизнесите и водят неправилно разпределяне капитала.

Сривът на пазара и икономическа рецесия са възможности за корекция и за създаване на стабилна и устойчива основа за растеж. Както днес политиките, които Хувър прилага, възпрепятстват механизма за корекция на пазарите и довеждат до продължителна икономическа слабост. Ето няколко примера:

• Поддържането на високите заплати по време на рецесия, когато потребителските цени намаляват, води до повишаване на реалните заплати на заетите. Нарастващите разходи за наемане на всеки работник водят до съкращения на служителите и до понижаване на отработените часове за заетите. Като пример, средноотработените седмични часове паднаха от 48 през 1929 г. до 32 през 1932 г.

В началото на рецесия отработените часове никога не са паднали с повече от 10%. През последните години правителствата по целия свят въведоха закони за минималната работна заплата, за да защитят работниците, без да разбират, че това са разходи за работодателите, които влошават икономическата неефективност.

• За да намалят риска от банкови паники, властите въвежждат произволни ограничения на максималния размер на средствата, които могат да се изтеглят от тях, и налагат банкови празници на всички банки през 30-те години на миналия век. Здравите банки не успяха да покажат конкурентните си предимства спрямо нестабилните, което доведе до пълна загуба на доверие в банковата система.

Днес търговските банки разполагат с достатъчно финансиране от централните банки, което би трябвало да предотврати банковите паники. Но внимавайте за ограниченията за изплащане на сумите по инвестиционните сметки, ако пазарните условия се влошат, и за намаляването на лихвата по активи, одобрени от правителството, като злато и биткойни.

• Едно от последните действия на Хувър като президент през март 1933 г. е да отслаби правата на собственост на кредиторите чрез законите за фалит. Това означава, че те не са можели да поемат собствеността върху законните си активи и да пренасочат капитала на банкрутиралите дружества към производителни начинания. Нерентабилните начинания са се поддържали изкуствено, което води до спад в производителността и ефективността на икономиката. В сегашния цикъл изглежда, че властите се опитват да избегнат банкрутите и също намалиха значително имуществените права на спестителите.
• Паричната манипулация и инфлиране остава най-големият проблем по време на икономическа криза по ред причини. Едно проявление на това е намаляването на лихвените проценти, което понижава възвръщаемостта на кредитирането, което свива склонността на банките да отпускат заеми точно в момента, когато икономиката се нуждае най-много от тях. Лихвените проценти трябва да се повишат, за да накарат спестителите и банките да отпускат реални средства.

По време на Голямата депресия властите започват кампании срещу натрупване на злато и пари и са разочаровани от нежеланието на банките да кредитират. Мисля, че ще видим същото през 2020 и 2021 г., тъй като парични политики глобално не успяват да насърчат здравословното спестяване и кредитиране. Централните банки могат да предоставят милиарди банкови резерви на банките, но не е толкова ясно дали банките ще дават заеми на потребителите и бизнеса с тези средства. Очаквам засилената държавна намеса и големите преки фискални трансфери да станат нещо обичайно, когато властите заобикалят кредитния пазар.

• Ниските лихвени проценти, фискалните инжекции и многобройните спасителни пакети не ликвидират нестабилните бизнеси, което води до влошаване на инвестиционния климат и изкуствено намалена оценка на реалния риск.

На пръв поглед тези интервенционистки политики изглеждат морално оправдани, защото защитаваме работните места, подкрепяме фирмите и предпазваме домакинствата от икономически проблеми. Този аргумент е особено силен по време на коронавируса.

Критиците на тези политики биват определяни като безсърдечни капиталисти, които се грижат само за печалбите - знам, боли! Това повърхностно и патерналистично отношение на мнозинството прикрива невидимите последици от правителствените политики и огромните разходи за живот, породени от дълбоката икономическа депресия.

Макар и болезнен, най-добрият политически отговор на рецесията е подчиняването на пазарните сили, което всъщност беше политиката, спазвана по време на рецесиите преди Голямата депресия. Държавната намеса забавя коригирането на икономиката, което води до продължителна икономическа болка и по-слабо възстановяване. Тогава не е изненада, че бизнес цикълът в САЩ за периода 2009-2020 г. беше най-слабият в историята, след като през 2008-2009 г. не успяхме да преминем през реална корекция. Приликата между 1920-те и 2010-те години и приликата в отговора на властите са много тревожни.