"Борбата не можеш да я опишеш, трябва да я почувстваш"

"Борбата не можеш да я опишеш, трябва да я почувстваш".

Това ми каза преди много години една огромна личност в историята на българската борба. Професор Райко Петров. Помагаше ми за курсова работа в университета. Никой друг не пишеше за борба измежду студентите и за него бе удоволствие да ми разкаже и сподели част от своите безбройни спомени през годините.

За мен пък беше истинска чест да запомня всяка негова дума. Мир на праха му.

Казаното от него, тази фраза, продължава да звучи в съзнанието ми всеки път, когато имаме голям успех в този любим спорт, както и при всеки случай, в който не успяваме да се справим със задачите си на голям форум.

За щастие в женската ни борба, в последните няколко години, имаме предимно поводи за гордост.

Вчера Меги Селишка развълнува всички ни, като стъпи на европейския връх. Страховит талант, който през годините не спираше да се усъвършенства, за да се превърне в една от шампионките ни, едно от най-силните оръжия в състава ни, с които разполагаме в момента.

Този толкова важен момент. Преди квалификациите за най-мащабния форум. Олимпийските игри. Мечтата, с главно "М". Това, за което бленува всеки състезаващ се в олимпийски спорт национален състезател. Пантеонът, в който отпечатват името ти с все сила в историята. За вечни времена.

Аудиторията обича да раздава присъди. Обича критиката, макар и в дадени моменти тя да е в почти същата равнина като радостта от постигнатия успех.

Отстрани е много лесно. Всеки вижда финалния момент. Последната битка. Медалите. Триумфа. Но малко хора си дават сметка през какво преминават нашите спортисти, за да стъпят на върха. За да сбъднат голямата си мечта.

Борците ни са вдъхновение. Винаги са били и винаги ще бъдат.

Това е изключителен спорт. Но и абсолютно, тотално безмилостен. Шансовете, които получаваш, за да се реваншираш след допусната грешка, не са много. Трябва да си безупречен. Във всяко отношение.

Има дисциплини, в които са налични сравнително дълги периоди на почивка. В които се предполага, че възстановителните процеси в тялото се задействат на още по-високо ниво, а емоциите биват потушени, поне до следващата битка.

В борбата почивка няма.

Излизаш на тепиха три пъти за един ден, а на следващия си на финал. Печелиш. Или пък не. След което се завръщаш в родината и... отиваш на лагер. Може би имаш ден почивка, може би не. Няколко часа, реално, защото си смачкан от пътуването, летищата, хаоса и насочените към теб камери.

Прибираш се, сменяш екипировката с нова, приготвяш кецовете, бинтовете и витамините, взимаш си довиждане с роднините и отново си на път.

Всяко следващо състезание е по-важно, ако вършиш правилно работата си. Всеки спечелен медал затвърждава класата ти, но увеличава отговорността, с която си натоварен.

Изискванията към теб се променят. В един момент не само спортните, но и човешките ти качества са подложени на изпитание. Трябва да си безгрешен и извън тепиха. Дори на него да печелиш всички схватки, неправилна стъпка извън залата, необмислена проява или ангажимент могат да ти костват всичко.

Жертваш лични отношения, жертваш времето с най-скъпите ти същества на този свят. Така си избрал. Това е положението. Вече си на стълбичката. Няма връщане назад.

Сред най-неприятните неща обаче е това, че една загуба сякаш временно умопомрачава всички и те очевидно изразяват недоволството си към теб. Все едно, че нищо не си постигнал до този момент. Насочват се към онези, които в момента са под светлината на прожекторите. Оставаш встрани. Прокрадва се критика, дори от онези, които дни по-рано са се представяли за изключително близки и готови да се жертват за теб. Не те питат каква е причината за необичайното ти представяне. А такива причини има много безброй, в кариерата на един голям спортист.

Никой не знае дали нямаш няколко стари травми, които едновременно са се "обадили".

Дали можеш да се поемаш нормално въздух рано сутрин.

Дали това коляно, което от толкова години все се каниш да прегледаш, няма да те предаде в най-неприятния момент.

Дали мускулното разкъсване, което получи преди няколко месеца, няма да спре опита ти за раменно хвърляне на финала в категорията.

Дали потрошеният ти нос, който кървеше при всяко кихане в болницата, няма да направи последната ти схватка почти невидима за теб и няма да пълни непрестанно очите ти със сълзи, макар и неволно появили се.

Никой не предполага, че точно за заключителната ти борба имаш счупени ребра, до момента, в който Доки не дойде до теб и не започне да те увива с ластичния бинт.

Никой не знае, че лекарите са те отписвали само до преди няколко месеца, казвайки ти, че само чудо може да направи така, че контузията ти да отмине и да можеш отново да влезеш в залата, а какво остава и да се бориш за титла.

Никой не е наясно с това, че си загубил близък, приятел, роднина...

Всеки изисква максимума. Защото си спортист. Защото си професионалист. Защото си борец.

С нарастване на популярността ти целият ти личен живот става публично достояние. Става все по-трудно да подбираш правилните хора от обкръжението си. Всички знаят какво и кога се случва с теб. Но и това е част от "сделката" с големия спорт.

Всеки води своята борба. Без значение дали е спортист или не. Но тази на популярните личности в един момент вече е публично достояние.

Големият спорт не е за всеки. Ако беше така, всички щяха да са спортисти и шампиони.

И когато говорите за български спортист, не забравяйте, че той или тя съществуват наистина, а не само в социалните мрежи. И могат да бъдат наранени или засегнати. Те са истински хора, но разполагащи с огромен талант и заложби, които развиват всеки божи ден.

Колко дълго? Колкото трябва. Ако е необходимо - цял живот. До един момент като състезател, след това в ролята на треньор или ръководител.

Защото борбата е завинаги. И е много трудно да бъде описана. Трябва да я почувстваш...