Евгения Иванова: Най-устойчивият мит след 1989 г. е за всесилните комунисти и ДС

Проф. Евгения Иванова е историограф и етнолог. Академичната й кариера е в балканистиката, антропологията и етническата политика. Освен на научни изследвания тя е автор и на романите "Фото Стоянович", "Оглушително бяло", "Планът Константинопол" и "Проклет роман".

Евгения Иванова е от учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството преди смяната на тоталитарния режим. Задържана е от Държавна сигурност.

Автор е на "Слухът като мит" (1991). Неотдавна публикува "Безсилието на силните. Или конспирацията като легитимация" ( "Балканистичен форум") за т.нар. план "Клин", според който внедрени от комунистическата власт в демократичните среди манипулират събития и процеси. Това е поводът "Дневник" да я потърси. Тя отговори писмено на въпросите.

Как се роди интересът ви към темата за митовете и конспиративните теории, съпътстваща промените след 1989 г.?

- Ами, роди се заедно с плана "Клин". Дори първоначално не беше просто интерес, а по-скоро гняв. Гняв към разрушаването и на малкото, което беше постигнала т.нар. демократична опозиция в началото на прехода. Парадоксът беше (а може би не е парадокс?), че конспиративните теории, които и преди това се промушваха из общественото мнение, избуяха в голям разцвет, когато "демократичната опозиция" дойде на власт. Именно тогава бяха посочени с пръст "враговете": бивши комунисти в "нашите" редици, "агенти на ДС", всякакви шпиони, доносници и предатели. Голяма част от предишната "демократична опозиция" не си даде сметка за неумението си да упражнява власт и започна да изобретява оправдания за това неумение. Просто е – като оправданията за всичко с "турското робство". Ако планът "Клин" е само инструмент за камуфлиране на собствените грешки, това би могло да се определи като стратегия. Когато обаче авторите му започнат чистосърдечно да вярват в него, това е вече параноя.

Защо според вас конспиративни обяснения бяха давани на събития и процеси от първите години след края на комунистическия режим през 1989 г.? И защо те намираха, а и досега, толкова широк прием?

- Защото така е по-лесно. Виждали ли сте много българи, които обвиняват себе си за собствените си неблагополучия? Аз познавам твърде малко такива. Винаги е по-удобно да ти е виновен друг. Толкова е уютно винаги да си жертва на някакъв заговор... Освен че оправдава грешките ти, заговорът те прави и значим. Поне в собствените ти очи.

Как бихте описали "клиноведите", както бяха наричани привържениците на конспиративни теории?

- Мисля, че вече ги описах. Ако говорим за политически елит, това са хора, които поставят на пиедестал моралния императив – не защото са непременно морални, а защото не владеят прагматиката на ежедневната политика. Ако говорим за т.нар. обикновени хора – това е "прецаканото" от прехода мнозинство. Онези, които смятат, че са заслужавали много повече, но – заради всичките там агенти, шпиони и комунистически гадове – не са го получили.

Кой за вас е най-устойчивият мит за промените от тоталитаризъм към демокрация?

- Митът за всесилността и вездесъщността на комунистите и на Държавна сигурност, които си "отгледали" послушна и изпълнителна опозиция. Именно тази "отгледана опозиция" трябваше да бъде заклеймена и "отлюспена". Редиците на "истинските демократи" трябваше да се пречистят от нея, за да тръгнат в строен ред към истинската демокрация... И днес – трийсет години по-късно – за определени сегменти от обществото Държавна сигурност и комунистите са управление в сянка. Те са най-голямата заплаха за демокрацията и просперитета, а не националистите, популистите, самозабравилите се некадърни политици. Или собствената ни некадърност...

Разкриването на заговори, соченето на враг сред своите, заклеймяването, "отлюспването" бяха практика на хора, които се смятаха за демократи и много биха се обидили, ако човек ги нарече "болшевики". Само стремежът към власт ли е двигателят им?

- Предполагам, че при всекиго е различно. Вероятно стремежът към власт е изиграл голяма роля. Роля също така имаха и моралният императив, превърнат в заклинание, и нагонът за "пречистване" от всичко и от всички – само не от "кривиците" в самите себе си. Комунистите (доколкото след три десетилетия изобщо е правомерно да се мисли за "комунисти" вместо за част от олигархията) периодически бяха измествани от властта, но комунизмът си остана – не като идеология, а като уродлива психологическа нагласа.