"Отвъд границите": Димитър Минков: Танцът е най-късият път към хората

Димитър Минков завършва "Държавното хореографско училище" в София. След това танцува в "Ансамбълът на строителни войски" и "Ансамбъл Тракия“. Завършва "Академията за музикално и танцово изкуство" със специалност "Хореографска режисура." Днес живее в Канада.

Да ти кажа, такъв сняг не съм виждал... Цялата земя е бяла, а отгоре падат жълти листа. Ужасно студено е.

Така започна разговорът ни с Димитър Минков в края на октомври – той някъде в Канада, аз в България. Питам го не е ли нормално по това време в Канада да вали сняг. Митко започва да се смее и ми казва:

О, въобще не е нормално. Тук, където съм, започва да вали някъде през декември и то пак е меко. Аз живея на двадесет километра от Ниагарския водопад от канадската страна.

Ниагара, Бърнард Шоу и ледено вино

Засмях се и изведнъж се сетих за един филм от 1953 година с Мерилин Монро, който се казва „Ниагара“. Историята не е кой знае каква, но кадрите от водопада са изключителни. Питам Митко толкова ли е красиво, колкото на снимки?

Даже повече. Тук е уникално. Градчето, в което живея, се казва Niagara on the Lake ("Ниагара на езерото") – първата столица на англосаксонска Канада, но днес жителите му са около петнадесет хиляди. Изхранваме се от театър...

Как от театър?

А Митко се смее и продължава.

Има театрална компания „Бърнард Шоу“ на името на великия писател Джордж Бърнард Шоу, благодарение на която имаме няколко театрални зали като едната е с 800 места, другата за 500, третата за 300 места и няколко камерни сцени. Тук сезонът започва през април и завършва през октомври, и се играят всеки ден по няколко представления. Актьорите са около 150 човека. Мястото е туристическо и все е пълно с хора. Театралните зали включително.

Разкажи ми за мястото, моля те.

Ами то е рай. Най-южната точка на Канада. И навсякъде има толкова много цветя, толкова много зеленина, вековни дървета, че просто прилича на място извадено от приказка. До нас минава река Ниагара, която тръгва от Ниагарския водопад и се влива в езерото Онтарио. Реката разделя САЩ от Канада.

Ниагарският водопад - как би го описал?

Величествен, огромен. Колкото повече се приближаваш до водата, виждаш, направо усещаш тоновете вода, които падат и се срутват отгоре. За мен това е най-вълнуващият момент, да застана, където водата пада – тогава разбираш за каква маса става въпрос. До там се стига с лодки, обличат те с дъждобрани и е уникално усещането. А облакът, който се вдига от пръските на водопада, се вижда от петдесет километра разстояние. Тук до Ниагара е и една от най-старите български църкви „Св. Иван Рилски“, основана от отец Тодор Грозданов. Въпреки че той почина, общността ни тук в областта Ниагара е много сплотена, благодарение на него. Събираме се редовно, поддържаме църквата с наши средства. Има и българско училище към нея.

И още нещо интересно - това е единствената област в Канада, където се отглеждат лозя. И тук в областта, в радиус от 20-30 километра, има над 40 винарни. И именно тук се произвежда много известното канадско вино Ice wine ("Ледено вино"). Специфичното за него е, че гроздето се обира чак през декември и януари, когато температурите паднат до минус 10 градуса. Гроздето е уникално сладко десертно грозде. Невероятен вкус и аромат има.

А строителството им е нещо уникално. Почти всички сгради са исторически, особено в стария град. Дори къщата, в която живея със съпругата си, е на 203 години. Това за България е нищо, но Канада е основана преди 178 години, така когато моята къща е била построена, не е имало Канада дори.

Как изглеждат къщите им?

Ниски, английски тип. Даже като дойдат англичани от Англия им се възхищават, защото вече в Англия няма такива къщи. Но тук живеят много англичани, шотландци, верни на кралицата, които ревностно пазят английските традиции, бита, културата. Ние със съпругата ми сме единствените българи, които живеят в това градче.

Защо със съпругата ти решихте да живеете точно до Ниагара?

Ами това е дълга история. С една дума – любов. Но все пак на кратко. Ние с нея се запознахме в Канада. Преди десет години, някъде около Димитровден, аз основах един танцов състав в Канада, който кръстих „Димитровче“. Но не на моето име, (което би било смешно), а защото сме част от дейността на църквата „Св. Димитър“ в Брантън, основана от Игнат Канев. Започнахме съвсем естествено да търсим връзки с други български танцови колективи от различни градове. Особено близки станахме с този в Монреал, който се казва „Българи“. И там преди седем-осем години срещнах сегашната си съпруга.

Аз живеех в Торонта, а тя в Монреал. Това са около 700 километра, което е много дори за канадските мащаби. Четири години пътувахме, за да се видим. Накрая решихме, че трябва да предприемем нещо, но на мен не ми се ходеше в Монреал, защото там е много студено. На нея не ѝ се идваше в Торонто, защото е един твърде забързан мегаполис. Решихме да поставим ново начало за двама ни и така избрахме градчето, в което живеем сега. Защото за мен това е най-красивото място, където съм бил по света.

Купихме си къщата, в която живеем в момента, което си беше малка авантюра, но любовта много ни помогна. Защото все пак това си е курортно градче, все едно да искаш да живееш е Стария Несебър, например. Единствени българи сме тук, но не съжалявам за избора ни. В момента част от къщата ни е нещо като българските къщи за гости. При нас отсядат всякакви хора, от цял свят, което невероятно преживяване, защото ние много общуваме с гостите си. А и това е бизнесът ни в момента.

Като казваш, че са традиционалисти, как ви приемат местни хора?

Те дори и да имат подозрения, никога не биха ги показали. Всъщност то това ѝ е хубавото на Канада, че тук никой не те гледа с подозрение, никой не те приема като емигрант. Тук веднага ставаш част от тях. А в нашето градче живеят предимно възрастни хора, които са се пенсионирали и са дошли тук за спокоен живот. Много са вежливи, не са затворени, напротив. Например членовете на „Ротъри клуб“ тук всяка година обикалят къщите, за да събират средстава, с които после се облагородява околната и градската среда – правят пейки, площадки и от каквото там има нужда. Въобще да се докоснеш до англосаксонската култура е нещо много специално и дори поучително.

Но като говорим за традиции, искам да кажа, че близо до нашето градче има друго градче Niagara Falls, където живее малка, но много сплотена българска общност. Там със съпругата ми направихме един танцов състав, който кръстихме „Щастливци“ на името на Алеко Константинов - Щастливеца, защото той ни даде тази мечта – да дойдем в Канада. И за втора година правим фолклорен фестивал с име „Фолклорен водопад“. На този фестивал идват танцови колективи от цяла Северна Америка.

България преди Канада

Вече няколко пъти споменаваш за български танцови състави, които си основал или в които участваш в Канада. Каква е връзката ти с българските хора?

Така се случи в моя живот, че аз на 14 години кандидатствах в Държавното хореографско училище в София и сред ожесточена конкуренция ме приеха. 400 деца кандидатствахме за 30 места. И така на 14 години от моето родно село Овощник до Казанлък попаднах в огромна София. Но пък станах част от един много красив културен, да го нарека, живот. След като завърших училището пак след трудно спечелен конкурс с огромна конкуренция започнах да танцувам в Ансамбъла на строителни войски.

След казармата, пак с конкурс, започнах да танцувам в Ансамбъл "Тракия“. Започнах и да уча в Академията за музикално и танцово изкуство със специалност хореографска режисура. По това време в България имаше 28 професионални ансамбъла и приемаха на година шест човека „Хореографска режисура“, а сега май е тъкмо обратното – няма ансамбли, ама режисьори много...

И въпреки опита, уменията и образованието ми, след промените нещата тръгнаха надолу. Нямаше работа, закрих ансамблите, стана направо тъжно и отчайващо. В същото време и в личен план ми се случиха неща, които не искам да разказвам. Но изведнъж, аз от човека, който беше обиколил света, бил съм в над 35 държави и съм имал възможност да остана във всяка точка на Земното кълбо по време на социализма, но винаги се е връщал в България, защото я обичам, та аз внезапно реших, че ще я напусна. И заминах за Канада.

Българско хоро до Ниагара

Каза, че си завършил хореография и режисура. Какво е важно за хореографията на едно българско хоро, за да бъде то наистина вълнуващо?

За да направиш едно хоро изразително и вълнуващо, трябва да познаваш българската душевност.

А каква е тя?

Аз съм от града на Чудомир.

Казва ми Митко през смях и продължава.

Едно почесване зад врата е достатъчно, за да я покаже. Виж, не може да се играят български хора на ирландска музика, например и да му казваме, че е много „арт“. Или пък такива разни преплитания на културите в търсене на някаква изисканост или оригиналност. Пак казвам, Чудомир ми е любимият автор, защото там я има цялата българска душевност. А тя е: лека завист, лека подигравателност, в същото време – гледането над нещата... нагласата, че: „спокойно, всичко ще мине“... И всичко това може да се събере в едно почесване зад ухото. Аз след толкова години в Канада, все пак си останах българин и като се изненадам от нещо ще се ударя по челото... Разбираш ли какво ти казвам? Това трябва да го има в танца, така се ражда той, за да е истински наш, български!

Имаш ли си твое любимо хоро?

Е, как? „Казанлъшко Трополи“. То не е много популярно, но е уникално за региона и ми е много любимо.

Вместо финал

В какво вярваш?

В Доброто, че когато правиш добрини това е достатъчно.

Има ли нещо от което те е страх?

Не. Само от болести. Защото умът на моите години си е както беше, когато бях на 30, ама тялото не се съгласява с всичко, което искам от него.

Какво е свобода?

Свободата е в хармонията и отговорността. Тоест да живееш в хармония със себе си, обществото и семейството си и да носи отговорността за тази хармония.

Освен къщата за гости, с какво друго се занимаваш сега там?

Много съм горд с нещата, които направих заедно с мои приятели през последните десет години във връзка с българския фолклор и танцови традиции тук. Това е фолклорният фестивал, който се състои всяка година и на който се събират българи от цяла Северна Америка. Защото танцът е най-лесният начин да общуваш с хората. Най-късият път към тях. Зазвучи ли музиката, започне ли хорото и всички граници се чупят, всички бариери и стени падат. И всеки ти става близък.